– Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса

– Тя сподели, че ще танцува с мен, в случай че й донеса червени рози – възкликна младият студент, – но в цялата ми градина няма нито една алена роза!

Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.

– Нито една алена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се изпълниха със сълзи. – Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките секрети на философията и все пак, заради неналичието на една алена роза, животът ми е разрушен!

– Ето най-сетне един същински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него, въпреки и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и в този момент го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните – червени като розата, която желае; само че от тъга лицето му е станало неясно като слонова кост и скръбта е поставила своя щемпел на челото му.

– Принцът дава бал на следващия ден вечер – мълвеше младият студент – и моята обичана ще бъде сред поканените. Ако й занеса алена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса алена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма алена роза и по тази причина ще седнал съм уединен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

– Това е несъмнено същински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е наслада за мен, за него е тъга. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и коства повече от хубавите опали. Човек не може да я получи против гранати, нито я излагат за обмен на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, против злато.

– Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си принадлежности и моята обичана ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува така леко, че краката й не ще допират пода, и царедворците, облечени с пъстри облекла, ще се тълпят към нея. Но с мен тя не ще танцува, тъй като не мога да й дам алена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.

– Защо плаче? – попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.

– Защо ли в действителност? – рече една пеперуда, която пърполеше след безоблачен лъч.

– Защо ли в действителност? – прошепна с мек, спокоен глас една маргаритка на своята съседка.

– Той плаче за алена роза – обади се славеят.

– За алена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше много цинични възгледи, напряко се изсмя.

Но славеят разбираше странната тъга на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.

Насред моравата имаше прелестен розов шубрак, славеят го видя, спусна се към него и кацна на дребна вейка.

– Дай ми една алена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си ария!

Ала храстът поклати глава.

– Моите рози са бели – отговори той, – бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който пораства оттатък остарелия безоблачен часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия шубрак, който растеше оттатък остарелия безоблачен часовник.

– Дай ми една алена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си ария!

Ала храстът поклати глава.

– Моите рози са жълти – отговори той, – жълти като косата на нимфа, която седи на кехлибарен престол, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да пристигна косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който пораства под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия шубрак, който растеше под прозореца на студента.

– Дай ми една алена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си ария!

Ала храстът поклати глава.

– Моите рози са червени – отговори той, – червени като краката на гълъбите и по-червени от големите ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, така че няма да имам никакви рози тази година.

– Една алена роза е всичко, което желая! – извика славеят. – Само една алена роза! Няма ли метод, по който бих могъл да я получа?

– Има метод – отговори храстът, – но той е толкоз ужасяващ, че не дръзвам да ти го кажа.

– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е боязън.

– Ако искаш алена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на личното си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне надълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!

– Смъртта е огромна цена за една алена роза – извика славеят, – животът е доста безценен за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата каляска от злато и луната в нейната каляска от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но въпреки всичко любовта е по-силна от живота, а какво съставлява сърцето на една птичка, съпоставено със сърцето на индивида?

И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите към момента не бяха изсъхнали в прелестните му очи.

– Бъди благополучен! – провикна се славеят. – Бъди благополучен! Ти ще получиш твоята алена роза. Аз ще я основа от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на личното си сърце. Единственото, което желая от тебе в подмяна, е да бъдеш правилен в любовта, тъй като любовта е по-мъдра от философията, при все това философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все това властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като мирис на тамян.

Студентът подвигна очи от тревата и се ослуша, само че не можа да разбере какво му споделяше славеят, тъй като знаеше единствено това, което е писано в книгите.

Но дъбът разбра и се натъжи, тъй като доста обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

– Изпей ми една последна ария – пошушна той. – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.

Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.

– Има форма – каза си той, до момента в който се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; само че има ли възприятие? Боя се, че няма. Всъщност той е като множеството хора на изкуството: целият е изтъкан от жанр, само че без всякаква откровеност. Не би се пожертвувал за някой различен. Той мисли единствено за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И въпреки всичко би трябвало да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко тъпо, че те не значат нищо, нито има от тях някаква практическа изгода! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и по-късно заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия шубрак и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното стръкче на розовия шубрак разцъфтяваше превъзходна роза, листче след листче, както една ария следваше друга. Бледа беше тя изначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхнина – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното стръкче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – или денят ще пристигна, преди розата да е подготвена.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата ария, тъй като той пееше за раждането на тъгата от душите на мъж и госпожица.

И нежна сянка от червенина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът към момента не беше стигнал неговото сърце, по тази причина й сърцето на розата оставаше бяло, тъй като единствено кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – защото денят ще пристигна, преди розата да е подготвена.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и нечовечен припадък от болежка го прониза от глава до крайници. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата ария, тъй като той пееше за любовта, която реализира съвършенство посредством гибелта, за любовта, която не умира и в гроба.

И превъзходната роза стана алена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и алено като рубин беше сърцето.

Но гласът на славея стартира да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един прощален изблик на музика. Бялата луна го чу, не помни зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от екстаз и разтвори листенца на студения утрешен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той мина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отзвук чак до морето.

– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е към този момент подготвена!

Но славеят не му отговори, тъй като лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна на открито.

– Я, какъв чудноват шанс! – възкликна той. – Ето алена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е така хубава, че позитивно би трябвало да има дълго латинско име. – И той се наведе й я откъсна. След това си постави шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

– Ти ми сподели, че ще танцуваш с мен, в случай че ти донеса алена роза – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш тази вечер до сърцето си и когато танцуваме дружно, тя ще ти споделя какъв брой те обичам.

Но момичето се навъси.

– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко същински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни костват доста повече от цветята.

– Честна дума, ти си доста неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си доста недодялан, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз нямам доверие да имаш даже и сребърни клипси на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.

– Колко неуместно нещо е любовта! – рече студентът, когато си потегли. – Тя не е и на половина по този начин потребна, както логиката, тъй като нищо не потвърждава, постоянно разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са правилни. Всъщност тя е напълно непрактична, а тъй като в нашия век да бъдеш удобен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще уча метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа огромна прашна книга и седна да чете.

Из  " Славеят и розата ", Оскар Уайлд, изд. Пан
Снимки: commons.wikimedia.org